В опит да изкачиш връх Вихрен или да покориш себе си - TOUR 109/август 2015 - част 2

Пирин 
 в опит "Да изкачиш Вихрен" 



Как планината ни учи....


Втори ден, откакто сме в Пирин, но решаваме да отложим изкачването на Вихрен за следващият ден. Докато съберем сили и смелост (отнася се за мен) си организираме разходка до Лещен и Ковачевица. 


За да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за разходката до живописните селца ще ви разкажа по-нататък...
Вече трети ден сме в Пирин, готви да щурмуваме първенеца на планината.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 2
Веднага след закуска се вием по завоите от Банско в посока х.Вихрен. Относително рано се добираме до хижата, но едвам намираме къде да спрем.
През нощта валя и трещя. От сутринта е облачно, влажно и студено и сякаш всеки момент ще завали.




Поглеждам и виждам някои по - ранобудни вече са на средата на маршрута, други тъкмо тръгват, а вътре в мен бушува хаос и някаква нерешителност. 
Стръмничко ми се вижда и с много сипеи.
Нарамили раници и с голям хъс тръгваме нагоре. Тъкмо захващаме някакво темпо и аха да свикна да стъпвам от камък на камък, когато няколко дъждовни капки ме ударят по главата.
Гледаме към Банско е ясно и дори слънчево, но тук времето се мени за части от секундата.
Поглеждаме нагоре , а небето е сиво и неприветливо.
Отново се отказваме и решаваме, че ако е необходимо ще идваме всеки ден до края на седмицата. Загърбваме целият си план, но докато не изкачим върха, няма да се откажем.
Планината ни учи на твърдост, решителност, амбициозност и да не се отказваме от целите си.
Разочаровани поемаме обратно в посока Банско. Спряхме, за да видим Байкушевата мура, която всъщност много ни впечатли.

Беше хладно, та се отбихме да се сгреем с по една чорбица в местното заведение на Бъндеришка поляна. Докато похапваме гледахме как белят току-що изпечени чушки /пипер. 
Нямаше какво друго да правим. Не ни се връщаше в Банско и се насочихме по пътя за хижа Демяница, покрай едноименната река.


И отново, за да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за тази разходка ще ви разкажа по - нататък...
Вече четвърти ден сме в Пирин, заредени и готви да щурмуваме първенеца на планината, отново.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3
Този път обаче, директно пропускаме закуската и бързаме да се доберем до хижа Вихрен възможно по-рано. Намираме къде да спрем, но отново времето е свръх неподходящо за изкачване. Облачно, студено и влажно. Влизаме в хижата, за да заварим цели групи туристи и всички питащи се дали ще се отдаде възможност да изкачат върха. Пием по чай , хапваме пържени филийки и се оглеждаме и ослушваме какво ще правят другите. Бяхме се настанили до група французи с водач, който през 5 минути излизаше и гледаше към небето все едно очаква отговор. Всъщност отговорът наистина се криеше там – ще вали или не?
Най-важната тема за момента. Не ни интересуваше нищо друго. Не ни се искаше да отлагаме. Много хора се струпаха и всички чакаха. Преваля. Някои се отказаха, а други поеха нагоре. Ние още чакахме. Вече минаваше 10 ч. сутринта, а времето, в моя случай е от голямо значение, защото ми трябват поне два часа отгоре. Водачът на френската група ги привика и се подготвиха да атакуват върха. Тръгнахме и ние. Беше малко хлъзгаво след падналият дъжд, но като цяло биваше. Естествено след известно време вече дишах праха на групата французи, но имах свои цели, както и ясна забрана. „Никакво снимане, докато не стигнем горе!“ Ужас...Всъщност се изкачвахме сравнително бързо, заради денивелацията, но ми беше много гадно, защото когато се обръщах назад виждах толкова възможност за снимки, но уви..
Планината ни учи на търпение и смирение.
Излязохме на по-открит участък и се появи вятър, а малко след това над нас надвисна черен облак. Щеше да завали всеки момент. Извадихме дъждобраните, облякохме и ветробрани и единствената възможност, където можеше да се скрием беше клекът наоколо. Някак се набутахме отдолу и разпънахме единият дъждобран над нас. Импровизиран подслон. Вече валеше, когато едно семейство с три деца, едното от които на 2 години, както се разбра в последствие, видяха как сме се устроили и скриха децата в съседните храсти. Бяха чужденци. Погледнах децата – никое не мрънкаше. Много се засрамих и се почувствах като пълна глезла. Те тръгнаха първи, а ние за малко да се откажем – за пореден път.
Но за  щастие облакът изчезна бързо, побутван от вятъра и дъждът спря. Продължихме нагоре. Лека – полека започнахме да срещаме хора, които слизаха. Кой качил се донякъде, кой се отказал, защото времето нагоре било още по-зле. Спряхме се да поговорим с едни младежи. Бяха се отказали заради вятъра, но виждайки ни с ветробраните, ни окуражиха, че добре сме се подготвили. Това подейства така стимулиращо да продължим нагоре. За първи път почувствах някаква гордост и успокоение, че ненапразно мъкнем тези раници “Да сме подготвени за всеки случай“, а не само да тръгнем с бутилчица вода.
Нагоре, нагоре, вятърът се усилваше. Малко преди Кабата срещаме две девойки:
„Много ли има още до върха?“- питаме
„Не, почти сте там!‘
Балсам за премръзналите ми уши. А те идват , представете си, от хижа Бъндерица. Тръгнали в 9,00 ч. сутринта. Още не мога да повярвам. Бяха изминали разстоянието до Премката, бяха изкачили върха и вече слизаха от другата страна за приблизително време 3 часа???
Споменавайки времето и ние се движехме доста добре.
Все по-нагоре вятърът се усилваше, а ние все по- малко говорехме. Направо си мълчахме. Спирахме за съвсем  кратко и доста рядко. Подножието на върха беше толкова близо, че не можах да устоя. 
Извадих фотоапарата и направих първата снимка за деня. 

Бяхме там. Стигайки до самото подножие, краката ми отново натежаха, все едно съм затънала в бетон. Искам да помръдна и не мога.
Казах на Никола да върви нагоре и да не ме чака. Каквото и да става, вече съм стигнала до тук и няма да се откажа. Той тръгна. Изоставах с всяка негова крачка. Някъде четох, че това е нещо като психологическа бариера и често във всекидневието, сблъсквайки се с голяма трудност , вместо човек да се опита да я преодолее, той бяга. Вече бях сигурна, че моят проблем с баирите е психологически, а не физически. Това ме амбицира още повече. Обичам състезанията, а сега трябваше да победя себе си. И започнах да се изкачвам нагоре. Две крачки и силният вятър ме връща три назад.
Е вече се състезавах и с вятъра. А духаше ужасно силно. 
Да си призная, колкото и да ме е срам, догоре псувах камънака и вятъра. 
Крачка след крачка, псувня след псувня. 
Но накрая УСПЯХ! Успях да покоря себе си!
Както е казал Едмънд Хилъри „ Ние не покоряваме планината, а себе си!“
Планината ни учи да побеждаваме.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3 се оказа успешен.
Време да вадя фотоапарата, стига драма!
Няколко метра преди да стигнем до върха, вятърът не успя да ни издуха, но срещнахме френската група. Идваха от Премката. Водачът разказа, че доста ги е било страх и някои от тях направо лазeли нагоре.
Надолу вече слизаше и семейстовото с трите деца.
А ние надвишавахме времето само с час и нещо. Още една победа.
Беше време да се полюбувам на наградата си.
 




Надолу беше лесно. А и този път вятърът се опитваше да се състезава с мен. Правя крачка, а той ме побутва и правя още две.


Усмивката не слизаше от лицето ми, а спусъкът на апарата щракаше ли, щракаше. Дори обувките ми бяха толкова щастливи, особено дясната, която зяпна от радост и се ухили по-широко и от мен.

Време за обяд и заслужена почивка в подножието на върха.


На връщане изобщо не бързахме. Вече имах достатъчно време да се насладя на всичко, което ни заобикаляше. 




Времето се подобри значително, а аз продължавах да цъфтя от щастие.


НЯКЪДЕ СРЕД ТЕЗИ КЛЕКОВЕ СЕ КРИХМЕ, ДОКАТО ВАЛЯ ДЪЖД







За награда пропуснахме вечерята в хотела и хапнахме на Бъндеришка поляна – по-близо до върха. Естествено си взехме и от печените чушки, които фиксирахме предният ден.
Всичко е хубаво, когато свършва добре. 
Оставаше ни още един ден в планината и се върнахме към овехтелият, почти пропаднал план от предните няколко дни.
Но и за това ще ви разкажа друг път.
Що се отнася до уроците - един от най-важните:
Планината ни учи да преодоляваме страховете си!
Край...


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!




Коментари

Популярни публикации