неделя, май 28, 2017

Нещо като изгрев, диви божури , бряг..- TOUR 106/май 2017


В очакване на изгрева- Яйлата



Отново е събота, някъде преди около две седмици.
....................
Тази година все още не съм снимала диви божури и блуждая сред няколко минимални възможности. Изведнъж ми хрумва, че можем да съчетаем красив изгрев, аранжиран с ярки червени диви божури. Дори започнах да си представям кадъра....
Споделям идеята с Никола.  И без много да му мисли той каза „Добре! Навит съм.“
Колко хора биха се навили да си прецакат съботата? Да станат в четири без нещо? Да пътуват до Камен бряг, за да уловят, евентуално,  изгрева и някой и друг окапал див божур?
...........
Навън е тъмно. Градът е притихнал. Няма дори и вятър. Тишина.
Поглеждам към небето. Не виждам нито една звезда. Луната е скрита зад паяжина от бледи облаци. Това не предвещава изгревът, който си представям, но вече няма връщане назад.  Самата мисъл за това, което сме решили да правим ни доставя огромна доза емоция и се чувстваме супер нахъсани. Не че ще катерим връх или нещо подобно, но пак си има своя емоционален заряд.
Потегляме. Из града срещаме не повече от два- три автомобила, една двойка, която се прибира от гости, да речем и това е. Не се мярка жива душа.  По пътя към Камен бряг беше нещо подобно. Някъде  към Каварна трафикът се засили.
Взе да просветва , но беше някак мрачно и сиво.  Свикнах с мисълта, че няма да видим колоритен изгрев, а и вече закъснявахме. Изгревът трябваше да е някъде около  05:45 ч.
Точно в 05:45 ч. бяхме на паркинга на „Яйлата“. И не бяхме единствените. Две паркирани коли и още една се задаваше след нас, очевидно с бързащи пасажери.
Нарамихме статива, раницата и фотоапаратите и се забързахме. По пътеката надолу забелязах строилите се фотографи, при мнимата, реставрирана крепост, дебнещи изгрева.
Загледах се към хоризонта, да не би нещо да се е променило.
Не  – сиво, мрачно, облачно.

Погледнах към брега, а той целият грееше, осеян с цветя и божури. 


Поснимахме и се насочихме към крепостта.  Заобиколихме, за да не пречим на фотографите, а и не искахме да тъпчем божурите, които се подаваха изпод избуялата трева.
Продължихме напред. Слънцето правеше опити да се покаже - едва- едва. След още няколко минути светлината стана по-мека. 



До една от скалните пещери закусвахме.  Гледахме как вълните се разбиват, вдишвахме от морският въздух и се наслаждавахме на скромната си закуска.
Не се разочаровахме от липсата на изгрев, а продължихме с ентусиазъм нашата сутрешна разходка по брега.



С всяка изминала минута, силата на слънцето нарастваше, а с него напредваше и денят.



Прехвърчаха най-различни птици. Вълните се разбиваха в скалистия бряг. 
Тревата около пътеката беше влажна и росна.






Още диви божури.



Напред, напред и в един момент осъзнахме, че никога досега не сме стигали до тук.


Пътеката се отдалечи от скалите и влезе малко по-навътре. Следвахме я. Краката ми вече бяха мокри от росата.  Пътеката се изви плавно и заслиза надолу.  Усещахме все по - концентриран мирис на йод. Доближавахме морето. И изведнъж бяхме до него. Супер.
Тръгнахме по камъните, докато си харесаме местенце, където да се устроим за зареждаща почивка.  Бяхме само ние, вълните и някоя и друга прелитаща птица. 



По някое време премина и рибарска лодка.  Напълно изгубихме представа за време и място. Сякаш се намирахме на истински далечно и непознато място.
Преди да се върнем обратно , снимахме брега. Виждахме Калиакра.


Отронилите се скали бяха като каменна пътека нагоре. С големи крачки се изкатерихме по тях и отново бяхме горе, по ръба на брега. 




Върнахме се на пътеката и когато достигнахме разклон, тръгнахме към скалната църква. Никога не ни достига време или по- скоро ме е мързяло, но така не сме се наканили да се доберем до нея.  Днес беше идеалният момент.
Слънцето започна да препича.
Разгледахме църквата и продължихме по друг път, от който се разкриваше панорамна гледка към резервата и пътеката, по която бяхме минали преди малко.



Още божури. 



Последва бариера и така излязохме от пределите на резервата. 
Тръгнахме по черен път, успоредно на асфалта.
Предоволни от дългата разходка, решихме че сме гладни и отпрашихме към Шабла, където да похапнем хубава рибена чорба.
За наш късмет имаше чорбица.  Когато сервитьорката попита какво ще пием, погледнах часовника. Беше вече  около 10,30 ч. сутринта. Хората тъкмо пиеха сутрешното си кафе, но за мен вече беше обяд.  Затова ѝ казах : „За мен бира, моля“.  
Ами, така де - "Рано пиле, рано п(и)ее" :)
.....
Здрав сън и бяхме като нови.
..........
Хареса ни и то много. С удоволствие ще повторим.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


Няма коментари:

Публикуване на коментар