четвъртък, ноември 20, 2014

Нисовски скален манастир – TOUR 67/ Септември 2014

"Живеем в прекрасен свят свят, който е пълен с красота, чар и приключения. Нямат край приключенията, които можем да имаме, но само ако ги търсим с широко отворени очи."   е казал Джавахарлал Неру.
Сентенцията идеално описва нашето приключение в търсене  на Нисовският скален манастир.

 

Тази история започна преди 4 години, когато в лятото на 2010г. бяхме в района на Поломието -  TOUR 11
По това време направихме, така да кажа плах опит или по-скоро оглеждахме района. Не бяхме подготвени, липсваше ни екипировка, а местността беше трудно достъпна. Срещнахме един овчар, който ни обясни, че сам се грижи за пътя напред, косейки трева и бурени, но в момента е страшно обрасло, има змии, комари, а ние айляците по къси гащи и тениска- направо се върнахме обратно.
Така година след година времето минаваше, а един въпрос непрекъснато оставаше без своя конкретен отговор „Кога ще се върнем, за да търсим манастира?”
Дойде пролетта на 2014 г. и  точно по Великден се отвори идеалната възможност, но тогава времето реши да ни запрати в друга посока - TOUR 66
Месец септември 2014 и за да съм по- точна 22.09. – прогноза за времето- дъжд. Предходните няколко дни също валя или ..... очакваме кал. 
Жадни за приключения, бяхме твърдо решени- ТРЪГВАМЕ.
Сутринта потеглихме в посока с.Нисово. Пътят ни премина през с.Червен. Винаги съм харесвала стръмните му тесни улички, каменните къщи и чара, който има това селце. Спряхме, за да запечатаме руините на средновековният град и гледката, която се откриваше към част от селото. 

 

Слънцето тъкмо започна да огрява наоколо, а денят се очертаваше слънчев и топъл.
След Червен в посока Нисово, пътят е толкова прав, нивята са се ширнали докъдето поглед стига.
Последва спускане и точно преди мостът на река Мали Лом, малко преди самото Нисово, спряхме, нарамихме раниците и с бодра крачка се отправихме напред по десният бряг срещу течението на реката. Беше много росно, доста кално на места, но свежо и супер приятно за разходка. Достигнахме първото мостче, което бяхме зърнали и преди, но го подминахме- отново. 

Миналият път вървяхме все от тази страна, а и овчарят беше казал, че това е правилната посока. По неговите думи, малко преди манастира  друго мостче отвеждало  на отсрещният бряг. Не се замислихме дори за момент и продължихме.
Изобщо не личеше да е есен. Единственото нещо, което подсказваше, че е краят на септември бяха окапалите жълти листа на тополите.

Наоколо всичко беше свежо, тревата зелена, имаше цъфнали цветя. Достигнахме мястото, на което бяхме срещнали овчаря, а няколко крачки след това, шумът на реката ни привлече до малко падче.

До тук всичко е нормално. 

Никой от скромната ни дружинка не очакваше, че след това, път просто няма, нито пък пътека. Коприва до кръста - или минаваш през нея, за да се озовеш в някакви драки и къпинаци или избираш алтернатива с елементи на патешко ходене под разни клонаци в гората, препъвайки се в други бурени и клонки.. Какво да ви кажа- минахме през коприва - не един път. Накрая просто спира да ти пука. Чекваме и драките. Още си имам белег от една, която яко ми одра ръката. Избирахме и гората.  По- точно останки от стар, може би римски път, който на моменти изчезваше, но като казвам път имам предвид затрупан камънак , който да ни показва просто посока. Всичко беше адски обрасло. Знаехме, че манастирът е трудно достъпен, но чак пък толкова?!
Бележка: „Започваме да спестяваме за мачете!” „Кой , обаче ще го носи?”
За разнообразие по някое време една гадна змия разсея обстановката, а навсякъде имаше следи от диви прасета, които са купонясвали в реката. Направо на моменти,  ни затрисаше такова шубе, че започнахме да пеем, да свирим със свирки, да пляскаме-  не за друго ами ако има нещо да бяга далеч, че не се знае, кой кого ще уплаши повече!
Вече почти отчаяни, минавайки през поредната доза коприва и драки, излязохме на някаква полянка. Насреща скалите бяха високи и много впечатляващи. Напред път нямаше. "А как и да се върнеш?" След кратко поокопитване в обстановката Никола забеляза, че от другата страна на реката си има истински широк път. За наш късмет едно дърво беше паднало между двата бряга . „Дали да продължим през джунглата или да пробваме да минем по импровизираният мост, като най-лошият вариант е някой да цопне и да се намокри?”. Е това беше въпросът? Отне ни няколко секунди, в които се подредихме в една редица и  около половин час, за да преминем всички по хлъзгавото дърво, кой както намери за удобно- тътрейки се по дупе, подпирайки се на сопи и т.н.. Дамите, разбира се бяхме подпомагани. След тази сложна процедура всички бяхме мръсни и кални, но с приповдигнато настроение. Може би се питате защо няма снимки? Изобщо не ми беше до снимане в бурените, а до дървото снимки нямаше как да се правят, заради висящи клонаци и високи треви.
Доволни крачехме по черния път, сега по левия бряг срещу течението. 
След един завой всички бяхме много щастливи и огласихме с мощно „Ето го!!!” 
Хвърлихме раниците на масата за отдих и се тръшнахме на пейките. Копривата около масата не направи никому впечатление на този етап.

Там беше и другото мостче, за което бе споменал овчарят.
Похапнахме, отдъхнахме и се насочихме към величествената скала. Ето как общо взето изглежда пътя догоре.
В една цепнатина между скалите има изсечена стълба, подкрепена с метално въже.


 
 

Някъде по средата се излиза на малка площадка, където е изписано: "Нисовки скален манастир "Св.Св.Константин и Елена"

 
И сега официално - вече открихме големият Нисовски скален манастир. Чувството е велико. Предполага се, че е възникнал около XI век. Разгледахме килиите. Впечатление ни направиха две вкопани гробни корита.

 
 

Имаше останки от стенопис, а гледките са  главозамайващи.

 

 

 
 
 

На връщане –по нормалният път (на десния бряг по течението) вървяхме с доста по- добро темпо, макар и да се чувствахме леко изморени. Натъкнахме се и на малкият Нисовски скален манастир. 
 

Достъпът до него е малко по-екстремен. Отново през една пукнатина между скалите излязохме на малка площадка. 

 
Там направо по самата скала има поставени метални скоби и въжета. 

Е, колкото и да съм смела, тук реших да пропусна. Качиха се само момчетата. Аз хукнах обратно през цепнатината, за да мога да ги снимам. 

„Хукнах” е силно казано, защото  дори не слизаш, а правиш едни големи разкрачи, идеално се разтегнах. „Днес, не знам дали остана някое мускулче, което да не участва!”
 


Някъде към края на пътя ни, открихме табела, цялата обрасла, която показваше, че сме минали точно както трябва. Герои!!!! И да не забравяме най- важното: "Винаги избирай различен път на връщане!" 
Уточнение (според верният маршрут): Върви се по десния бряг срещу течението, последното мостче отвежда до манастира и там вече на десния бряг по течението се връщаш! С една дума, правиш един голям кръг. Това за тези с приключенския дух и желаещите да си вдигнат адреналина.
В късният следобед все още се мъдрехме около река Мали Лом, а по небето запъплиха странни облаци. 

Най-накрая се натоварихме в колата. Заваля. Светкавици разкъсваха небето. Гръмотевици отекваха, а дъждът се усилваше все повече и повече. Премина в проливен.
Не ми се мисли, какво щеше да се случи, ако беше заваляло по-рано, особено, там където нямаше път, а само коприва, драки и гъста непроходима растителност!
Така започна втората част от дългоочакваната ни отпуска.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


Няма коментари:

Публикуване на коментар