четвъртък, декември 18, 2014

Приключения в Дивия Запад- част 1 TOUR 68/ септември 2014



(с.Гърло: храм-кладенецът, Билински манастир: от XVI век, Врабчански                                                водопад: на две крачки от Сърбия)

 


Най-после дойде средата на септември, а с това и дългоочакваната отпуска.   
След каране на колелета в Добруджа и приключения в търсене на Нисовският скален манастир, се отправихме към Западна България в район, където кракът ни не беше стъпвал и винаги ни е изглеждал почти недостижим.
Пътувахме към Трън- далеч, далеч, много далеч от адресът ни по местожителство.
Планирането на маршрута започна от Банско- имахме личен празник и решихме да го отпразнуваме там. Тъкмо добра възможност да се огледаме и да положим основите  на бъдещи планове.
През всички години, къде покрай фотографията, къде заради любопитството съм запаметила доста обекти и интересни дестинации. Изведнъж около основната ми точка на картата започнаха да никнат като гъби едно след други места и забележителности. Трябваше само да ги подредя.
Изкачването на връх се превърна в нещо като традиция. За жалост не беше особено подходящо за превземане на първенци, затова си заплюхме връх Руй.
Маршрутът беше готов. С много компромиси -  целите набелязани.
Прогнозата за времето не беше обещаваща, но първосигналът да нагазим в непознатото, не позволи дъждовете да ни стреснат.
.........
Пътуване, пътуване, пътуване, транзит през София, трафик, ремонти....”Боже, няма край!”
Някъде към един часа след обяд, пътувайки към Брезник, малко след Софийското поле пейзажът започва да се променя, поглъщайки цялото ни внимание.
Скоро достигнахме и нашата първа цел- с.Гърло. Селото се намира в Гребен планина. Разположено е в теснина „гърловина”. Едно от предположенията за произхода на името на селото е именно неговото разположение. В близост до селото в началото на 20 век, при разкопки е открит култов комплекс-обсерватория, накъдето сме се насочили и ние.
От центъра на селото хванахме най-дясната възможна улица, която ни отведе в махала Старо Гърло. 

Стар, тесен, селски път. Красива, зелена морава с табела и една до друга няколко къщурки. Спокойна атмосфера. Страхотно начало.
Зарязахме колата и тръгнахме пеш. Предварително поразпитах приятели, които са ходили, за да  съобразя времето. Очаквахме преходът на отиване и връщане да ни отнеме общо около 3 часа.
Поехме по черен път и не след дълго достигнахме средновековно рицарско гробище. 

Известно е още като „латинското”.

От там продължихме с бодра крачка и добро темпо- все пак имах намерения да видя още интересни обекти, затова не биваше да се бавя и за секунда. Пътят беше доста кален, а на места поточетата бяха образували големи локви. Нормално да е кално. Предишните няколко дни валя обилно.
Днес, слънцето печеше в гърбовете, беше тихо и много приятно за разходка. Скок от тук, скок от там и вече се катерехме по лек наклон, който ни изведе до стената на язовир Красава. 

Почудихме се, помаяхме се, върнахме се към базата данни, която бяхме прегледали предварително и пак се доверихме на отличната ориентация на Никола. Насочихме се към отсрещния хълм. С бърза крачка преминахме между тревите по тясна пътечка и едва ли не на бегом качихме последният кален баир- „Ай си спрял, ай си се върнал 5-6 крачки назад!” „Няма и за какво да се хванеш!Пързалка!”
Мястото определено е запустяло, не се поддържа, а по исторически данни е страхотна находка. Преди години са се опитали да го запазят като са построили навес над него, от който сега стоят само основите. 
Храм- кладенецът е датиран от XIV- XIII век пр.Хр. Археолозите предполагат, че е бил използван за обсерватория.
В кладенеца слизаме по каменна стълба 

 към малка кръгла зала със свод и до там, повече няма накъде. 

 

В оригинален вид, куполът е бил изцяло затворен отгоре. Древното съоръжение е доста деформирано, отчасти разрушено и след консервацията видоизменено.
Въпреки всичко това обектът е интересен. Емоцията, че присъстваш на това място е нещо различно, пък и винаги си заслужава човек да види нещо нетипично и ново за него. 
Помотахме се доста повече от предвиденото време, но на връщане темпото беше още по-добро и наваксахме, че и напреднахме. 
Все още разсъждавайки над мистериите около храм- кладенеца се запътихме към една друга забележителност в района.
Преди да излезем отново в центъра на с.Гърло, спряхме до недействащият в момента храм „Св.Иван Рилски”.
От центъра на селото поехме към с.Муртинци, а от там за Билинци. Билинци е крайно село. Известно време, така да се каже се оглеждахме, за да влезем в час накъде да тръгнем. Всъщност, дойдохме, за да посетим стар манастир – Билинския манастир „Св.Архангел Михаил”. Движехме се бавничко и видяхме стопанката на една къща. Запитахме жената за посоката, а тя ни зарадва, че сме на верният път. Сподели с нас, че не е ходила там от дете и че скоро са разчиствали около манастира.  
При един разклон, в края на селото тръгнахме пеш по каменист път, леко нагоре, а разкошна борова гора обграждаше пътя от двете му страни. 

Манастирът е разположен в Завалска планина и отстои на около километър от селото. Основан е през XVI век. В него има ценни стенописи от XVII век. Навремето е бил голям, действащ манастир, дори през XVIII  век в него е открито килийно училище. По-късно е обявен за паметник на културата.
Оставам с впечатлението, че в тази част на страната, голям  брой от обектите- паметници на културата не изглеждат като такива...което е тъжно.
Но да се върнем по същество. Отново- място, където разходката си заслужава. Свеж въздух, по-нататък боровата гора премина в гъста широколистна. Беше малко усойно и взе да захладнява, но ние направо летяхме.Особено, когато терена отново се изравни и баира свърши. В ляво, малко преди един завой, под едно огромно дърво се виждаха керемиди. ”Това трябва да е!”. Ускорихме още повече и ето го и него. 

Как се чувства човек на такова място? Обзет е от любопитство, тъга и известно страхопочитание. Стояхме и просто гледахме. Личеше, че е имало сгради, които са се срутили. Някой беше почиствал и въпреки това копривата и бурените бяха навсякъде.
Доближихме се до вратата и зачетохме „Дръпни най-много до 3 пъти!”, но нямаше какво да дръпнем. Камбанката липсваше. Пробвахме да отворим, но врата беше залостена отвътре. Никола заобиколи отдясно и след малко ме извика. Запромушвах се между бурени, коприва, стари стърнища и какво да видя – вратичка. Пробвахме да отворим- отключено. 

Приведохме се и влязохме в двора на старата обител. Ето я и църквата сгушена под старо дърво. 
 

 

Побутваме леко и нейната врата. Църквата е вкопана и за да влезем, отново се навеждаме. По- сигурно, че като нищо, докато любопитстваме може да си фраснем главите.

 „Боже, колко е загадъчно и дори леко страшничко!”. Прекрачвайки прага, обзети от очакване, се стряскаме от животинки, които сме подплашили при влизането си. После оставам изумена от ярките цветове на повечето стенописи.

 

Очевидно е, че някой се е захванал  да реставрира църквата на манастира. Въртях глава толкова пъти. Не мога да сваря да се оглеждам. Формата на прозорците също беше по-особена. 
По-късно, към края на нашата обиколка, разбрахме какво е и тяхното предназначение.

Не мога да опиша с думи тръпката и чувствата, които ме завладяха тук.
Едвам тръгнахме. Слънцето бързаше да се скрие. Оставаше ни по- малко от час слънчева светлина, а имахме още една цел. Междувременно доста захладня.
Върнахме се по обратният път до Билинци, после до Гърло и излязохме на пътя за Трън. Хубав асфалт, а нямаше и почти никакво движение. На около десетина километра преди Трън, свихме в дясно към с.Врабча.
Най-интересното за Врабча е, че по силата на Ньоският мирен договор от 1919г. селото е разделено и една част от него в момента се намира на сръбска територия- село Врапча, община Цариброд, Пиротски окръг, а друга с.Врабча в община Трън, обл.Перник.
Скрит сред планински възвишения, тук ни доведе Врабчанският водопад. 
 

Криволичещ нагоре път към селото, извежда до върха на скалите. От ляво на пътя до мантинелата видяхме табелата, указваща посоката, където се намира водопада. 
Облякохме още дрехи. Сериозно взе да захладнява. Хукнахме като луди надолу по стръмната пътеката. Слънцето беше почти на хоризонта и скоро нямаше да има и помен от него. Отдалеч се чуваше падащата вода. В подножието на скалите беше още по-тъмно и усойно, но мястото беше невероятно. 

Покрай реката имаше устроени кътчета за пикник с дървени маси, пейки и дори място за скари. 

За късмет последната слънчева светлина огря скалите над водопада, а той беше просто очарователен. 

 
 По друго време сигурно щях да стоя с часове.
Вече малко по-бавно тръгнахме нагоре. 
Някак спокойни и доволни, че след цял ден на тъгъдък, успяхме да се потопим изцяло в смесица от емоции, да видим още загадъчност и тайни от нашата мъничка, но богата страна. 
Отново на върха на скалите се загледахме в планинските пейзажи наоколо. 
село Врабча, общ.Трън,обл.Перник
Намирахме се в Гребен планина, рид от Завалска панина, а ей там отсреща е Сърбия.
Ще свикнем и с тази мисъл....
 Следва.....
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


четвъртък, ноември 20, 2014

Нисовски скален манастир – TOUR 67/ Септември 2014

"Живеем в прекрасен свят свят, който е пълен с красота, чар и приключения. Нямат край приключенията, които можем да имаме, но само ако ги търсим с широко отворени очи."   е казал Джавахарлал Неру.
Сентенцията идеално описва нашето приключение в търсене  на Нисовският скален манастир.

 

Тази история започна преди 4 години, когато в лятото на 2010г. бяхме в района на Поломието -  TOUR 11
По това време направихме, така да кажа плах опит или по-скоро оглеждахме района. Не бяхме подготвени, липсваше ни екипировка, а местността беше трудно достъпна. Срещнахме един овчар, който ни обясни, че сам се грижи за пътя напред, косейки трева и бурени, но в момента е страшно обрасло, има змии, комари, а ние айляците по къси гащи и тениска- направо се върнахме обратно.
Така година след година времето минаваше, а един въпрос непрекъснато оставаше без своя конкретен отговор „Кога ще се върнем, за да търсим манастира?”
Дойде пролетта на 2014 г. и  точно по Великден се отвори идеалната възможност, но тогава времето реши да ни запрати в друга посока - TOUR 66
Месец септември 2014 и за да съм по- точна 22.09. – прогноза за времето- дъжд. Предходните няколко дни също валя или ..... очакваме кал. 
Жадни за приключения, бяхме твърдо решени- ТРЪГВАМЕ.
Сутринта потеглихме в посока с.Нисово. Пътят ни премина през с.Червен. Винаги съм харесвала стръмните му тесни улички, каменните къщи и чара, който има това селце. Спряхме, за да запечатаме руините на средновековният град и гледката, която се откриваше към част от селото. 

 

Слънцето тъкмо започна да огрява наоколо, а денят се очертаваше слънчев и топъл.
След Червен в посока Нисово, пътят е толкова прав, нивята са се ширнали докъдето поглед стига.
Последва спускане и точно преди мостът на река Мали Лом, малко преди самото Нисово, спряхме, нарамихме раниците и с бодра крачка се отправихме напред по десният бряг срещу течението на реката. Беше много росно, доста кално на места, но свежо и супер приятно за разходка. Достигнахме първото мостче, което бяхме зърнали и преди, но го подминахме- отново. 

Миналият път вървяхме все от тази страна, а и овчарят беше казал, че това е правилната посока. По неговите думи, малко преди манастира  друго мостче отвеждало  на отсрещният бряг. Не се замислихме дори за момент и продължихме.
Изобщо не личеше да е есен. Единственото нещо, което подсказваше, че е краят на септември бяха окапалите жълти листа на тополите.

Наоколо всичко беше свежо, тревата зелена, имаше цъфнали цветя. Достигнахме мястото, на което бяхме срещнали овчаря, а няколко крачки след това, шумът на реката ни привлече до малко падче.

До тук всичко е нормално. 

Никой от скромната ни дружинка не очакваше, че след това, път просто няма, нито пък пътека. Коприва до кръста - или минаваш през нея, за да се озовеш в някакви драки и къпинаци или избираш алтернатива с елементи на патешко ходене под разни клонаци в гората, препъвайки се в други бурени и клонки.. Какво да ви кажа- минахме през коприва - не един път. Накрая просто спира да ти пука. Чекваме и драките. Още си имам белег от една, която яко ми одра ръката. Избирахме и гората.  По- точно останки от стар, може би римски път, който на моменти изчезваше, но като казвам път имам предвид затрупан камънак , който да ни показва просто посока. Всичко беше адски обрасло. Знаехме, че манастирът е трудно достъпен, но чак пък толкова?!
Бележка: „Започваме да спестяваме за мачете!” „Кой , обаче ще го носи?”
За разнообразие по някое време една гадна змия разсея обстановката, а навсякъде имаше следи от диви прасета, които са купонясвали в реката. Направо на моменти,  ни затрисаше такова шубе, че започнахме да пеем, да свирим със свирки, да пляскаме-  не за друго ами ако има нещо да бяга далеч, че не се знае, кой кого ще уплаши повече!
Вече почти отчаяни, минавайки през поредната доза коприва и драки, излязохме на някаква полянка. Насреща скалите бяха високи и много впечатляващи. Напред път нямаше. "А как и да се върнеш?" След кратко поокопитване в обстановката Никола забеляза, че от другата страна на реката си има истински широк път. За наш късмет едно дърво беше паднало между двата бряга . „Дали да продължим през джунглата или да пробваме да минем по импровизираният мост, като най-лошият вариант е някой да цопне и да се намокри?”. Е това беше въпросът? Отне ни няколко секунди, в които се подредихме в една редица и  около половин час, за да преминем всички по хлъзгавото дърво, кой както намери за удобно- тътрейки се по дупе, подпирайки се на сопи и т.н.. Дамите, разбира се бяхме подпомагани. След тази сложна процедура всички бяхме мръсни и кални, но с приповдигнато настроение. Може би се питате защо няма снимки? Изобщо не ми беше до снимане в бурените, а до дървото снимки нямаше как да се правят, заради висящи клонаци и високи треви.
Доволни крачехме по черния път, сега по левия бряг срещу течението. 
След един завой всички бяхме много щастливи и огласихме с мощно „Ето го!!!” 
Хвърлихме раниците на масата за отдих и се тръшнахме на пейките. Копривата около масата не направи никому впечатление на този етап.

Там беше и другото мостче, за което бе споменал овчарят.
Похапнахме, отдъхнахме и се насочихме към величествената скала. Ето как общо взето изглежда пътя догоре.
В една цепнатина между скалите има изсечена стълба, подкрепена с метално въже.


 
 

Някъде по средата се излиза на малка площадка, където е изписано: "Нисовки скален манастир "Св.Св.Константин и Елена"

 
И сега официално - вече открихме големият Нисовски скален манастир. Чувството е велико. Предполага се, че е възникнал около XI век. Разгледахме килиите. Впечатление ни направиха две вкопани гробни корита.

 
 

Имаше останки от стенопис, а гледките са  главозамайващи.

 

 

 
 
 

На връщане –по нормалният път (на десния бряг по течението) вървяхме с доста по- добро темпо, макар и да се чувствахме леко изморени. Натъкнахме се и на малкият Нисовски скален манастир. 
 

Достъпът до него е малко по-екстремен. Отново през една пукнатина между скалите излязохме на малка площадка. 

 
Там направо по самата скала има поставени метални скоби и въжета. 

Е, колкото и да съм смела, тук реших да пропусна. Качиха се само момчетата. Аз хукнах обратно през цепнатината, за да мога да ги снимам. 

„Хукнах” е силно казано, защото  дори не слизаш, а правиш едни големи разкрачи, идеално се разтегнах. „Днес, не знам дали остана някое мускулче, което да не участва!”
 


Някъде към края на пътя ни, открихме табела, цялата обрасла, която показваше, че сме минали точно както трябва. Герои!!!! И да не забравяме най- важното: "Винаги избирай различен път на връщане!" 
Уточнение (според верният маршрут): Върви се по десния бряг срещу течението, последното мостче отвежда до манастира и там вече на десния бряг по течението се връщаш! С една дума, правиш един голям кръг. Това за тези с приключенския дух и желаещите да си вдигнат адреналина.
В късният следобед все още се мъдрехме около река Мали Лом, а по небето запъплиха странни облаци. 

Най-накрая се натоварихме в колата. Заваля. Светкавици разкъсваха небето. Гръмотевици отекваха, а дъждът се усилваше все повече и повече. Премина в проливен.
Не ми се мисли, какво щеше да се случи, ако беше заваляло по-рано, особено, там където нямаше път, а само коприва, драки и гъста непроходима растителност!
Така започна втората част от дългоочакваната ни отпуска.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!