четвъртък, април 25, 2013

И отново при водопада Куза Скока-TOUR 26/ април 2013



Измина цяла една година от създаването на блога. 
Чрез нашите обиколки, посетихме и споделихме с вас красиви кътчета от България.  
TOUR 26 посвещавам на тази една година! Освен това, обиколката  е свързана и с едно от най-специалните места, на които сме били! 
Надявам се блогът да продължи да се развива, да зарежда с положителна енергия своите читатели и всеки да открива по нещо ново за себе си!

Неделната сутрин не обещаваше изобилие от слънце. Облаци бяха завладели небето, а подухваше и студен вятър. Това не ни разколеба да продължим по първоначалният план, защото ако отново отложим, ще е за втори път и вероятността да направим тази обиколка навреме – намалява.
След три години и половина, отново към водопада Куза Скока.  

Все едно сме били там преди няколко месеца, нищо че пейзажът за пореден път беше напълно различен. Не че не сме посещавали водопада през пролетта, но само отделни елементи си бяха все същите. Сега разбирам, защо откриването му е трудно, за тези които тепърва го търсят. Освен това няма маркировки и други отличителни знаци.
Предлагам линк като предистория: ОБИКОЛКА 17
 
Тази пролет за втори път пътуваме из района на река Голяма Камчия, между Варненска и Шуменска област. Всички селца по пътя са толкова приветливи. Градините по дворовете са обсипани с лалета. Почти пред всяка къща има люляков храст, избухнал в цветове- от бяло до тъмно лилаво. 


Необработваеми земи почти липсват. Накъдето и да се обърнеш, всичко е изорано и засято. 


Човек не може да отлепи очи от получилите се геометрични форми с различни цветове.
Между селата Лопушна и Поляците тази година явно е ред на рапицата. 


Още от пътя, полята се жълтеят, докъдето поглед стига.

И все пак тази априлска неделя се оказа доста подходяща за нашия излет- не беше толкова топло, не беше и студено, идеално за поход, само дето видимостта хич я нямаше, а слънцето се появяваше за няколко секунди.
Мястото ни посрещна с много вода, кал, а на места дори заблатяване. Водата идваше от хълмовете и напояваше засетите с жито ниви. 




Срещнахме няколко тракториста, които предупредиха, че е доста кално. Познатите пътечки около нивите липсваха и трябваше да търсим нови. 





Малко трудно се вървеше, но когато достигнахме гората прехода се улесни. Тук пролетта беше в разгара си- зелено, полупрецъфтелите цветове на дърветата се разнасяха от лекия ветрец. 


Птички огласяваха местността и се носеше аромат на пролет. 
Спускайки се по стръмната пътека към водопада, доловихме шума от падаща вода. Не се и съмнявахме, че вода ще има, предвид калотиите, през които се наложи да минем. На няколко пъти по пътеката надолу се  промушвахме между или прескачахме големи  дънери на дървета, които под напора на бури от изминалата зима, бяха повалени и изкоренени. 
Толкова познато и толкова различно. Ето я и рекичката, която трябва да пресечем. 


Хлъзгаво е, но някак успявам да премина. Водопадът ни посреща за пореден път. Водата е силна и шумна, което ме зарежда с толкова  енергия.




Единственият недостатък беше, че тук- там имаше захвърлени пластмасови бутилки, които доста загрозяваха пейзажа. Изнамерихме една торба и събрахме, каквото можахме. Тази торба мъкнахме през целия път на връщане. Силно се надявам, много хора да осъзнаят, че на такива места, няма кой да чисти. Затова „Хора, събирайте отпадъците си! Природата на България е безценна! Нека  я запазим чиста, за да ѝ се любуваме още дълго време!"







Ето, че стана време да тръгваме. Както винаги съм прикована като с магнит. Тръгвам последна и на всяка крачка се обръщам назад, за да запечатам в съзнанието си това прекрасно място.
С всеки изминал метър нагоре по пътеката, шумът от водопада намаляваше, докато не достигнахме до нивите, където напълно изчезна. Отново преминахме през калните и влажни нивя. Трактористите усърдно работеха.

Ето ги и любимите ми дървета.



 Малко по-късно посетихме селце,  което ме очарова с привлекателността си.



Село Черни връх,  попада в община Смядово, обл.Шумен, на няколко километра от точката в която са крайните предели на Варенска и началните на  Шуменска област. Разположено е в подножието на Източна Стара планина, на естествено възвишение с южно изложение. Още от съседното село Арковна, то привлича с църквата, която е кацнала на хълма и се забелязва отдалече, с къщите разположени на баира една над друга. 



До малкото живописно селце се стига по пътя от Дългопол в посока Шумен, след селата Арковна и Желад (ако пътувате от Варна и обратно, ако Шумен е посоката, от която идвате). От отбивката за селото тръгва път нагоре, който леко се вие и предоставя изключителни гледки към долината на река Голяма Камчия.



В самото село  веднага се усеща традиционната българска атмосфера. Селото е крайна точка, тишината и спокойствието завладяват за секунди и сякаш времето забавя темпото си. Пролетта се беше развихрила и тук. Песните на птиците се чуваха отвсякъде. Едно е сигурно – и през другите сезони, ще е доста живописно. 
Личи си, че жителите се опитват да развиват селски туризъм и защо не? 






Село Черни връх е изходен пункт  към „Еко-парк Водениците”. Има поставена маркировка, която извежда от селото към скалистата местност. Каньонът около река Голяма Камчия разкрива жестоки панорамни гледки виж  Еко-парк Водениците
Насреща пък е връх Арковна, където има останки  от праисторическо селище, пещера, крепост – обект на следващо посещение.
Както съм споменавала и друг път, районът около Дългопол има с какво да ни впечатли и да ни покаже нещо ново.
Отново настана време да приключвам, но само засега! 

 
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

Сродни публикации:

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 











 

 
















Няма коментари:

Публикуване на коментар