понеделник, януари 08, 2018

Констанца, поетът в изгнание Овидий и малката, зелена перла - TOUR 110/ юли 2017

Констанца, поетът в изгнание Овидий и малката, зелена перла 


В края на годината, обикновено човек си прави равносметка за изминалата. Преценява в какво е успял, какво ново е видял, изпълнил ли е поне част от поставените цели , както и разбира се обратната страна на нещата - какви възможности е пропуснал.
Що се отнася до нас, генералният извод е, че изминалата година не беше от най- пътешественическите ни, но пък успяхме да посетим места, за които отдавна бленуваме. Видяхме и научихме нови неща и макар че пътувахме по-малко, оценихме и изживяхме всеки такъв момент – като специален.
.......................................
Зимата е сезонът, в който се отдаваме повече на почивка и активността ни е спаднала.  
Често се връщаме  към спомените си от топлите месеци.
Затова в нашата първа публикация за годината, отскачаме в месец юли
Освен това ще излезем за кратко извън пределите на България.
Констанца, Румъния.
Да, много от вас са ходили там. И да аз също, преди точно 10 години. Тъкмо, когато влязохме в Евросъюза и за първи път преминавахме границата само с лична карта. Още тогава Констанца не ми направи кой знае какво впечатление, освен разбира се част от архитектурата. Първият поглед към Мамая, местният курорт ме върна назад. Все пак Златни (понеже са ми най-близо за сравнение) се отличаваха с ново строителство, реновирани сгради ,градини -  някакъв прогрес.
Като цяло еднодневната разходка тогава си беше малко приключение.

В наши дни, през юли, когато решихме да изкараме съботният ден в съседката ни, първоначално се ентусиазирах, но с наближаване на деня започнах да се колебая дали идеята си струва.
Разликата с миналото ми посещение започна още на границата. В разгара на лятото гъмжеше от туристи, които пътуваха към местните курорти по румънското Южно Черноморие (приблизително, нашето най-северно).
Градчета като Нептун, Сатурн и други планети се пръскаха по шевовете от хора, коли, малки претъпкани заведения, сергии с плажни принадлежности и прочие.
Навсякъде цареше ред.
Обратно на границата.
Почакахме си доста. Превозни средства имаше във всички възможни ленти и посоки.  След като преминахме благополучно, дойде ред да си закупим винетка. Докато чакахме на гишето обсъждахме, защо няма дневна винетка, когато касиерката започна да говори на руско- български и учтиво ни затапи, че за да отиде да яде пържена риба и да пие студена бира по нашето Северно Черноморие, което правела често,  ѝ се налага да заплаща по осем евро за седмична винетка.
С една дума – облагодетелствани сме. Ние заплащаме само три евро за същата.
По пътя към Констанца, движението беше натоварено, заради вече споменатите туристи в разгара на лятото. Но нямаше елементи, които да карат, изпреварват и пресветват като ненормални. Всички се движеха  с допустима скорост .
Отне ни малко повече от предвиденото време до целта, но паркирахме по план и се отправихме към най-популярните забележителности на старият град, по - известен като ТОМИС,  по-късно Констанца (по името на сестрата на Константин Велики).
Отправна точка ни бе съдебната плата и ул. „Траян“ (strada Traian). Отклонихме се по Strada Vasile Alecsandri, за да попаднем на малкия площад, с паметникът на Вълчицата, Ромул и Рем - символ на стрия римски град Томис. 


Останките от него са почти незабележими, тъй като новата Костанца е построена върху тях. Отправихме се по едноименния булевард Томис (Bulevardue Tomis) -  уличката със заведенията и кафенетата. 



Беше малко преди обяд, но тя бавно започваше да се оживява.
Още малко напред и излязохме на централният градски площад „Овидий“ (Piața Ovidiu) , където се намира и националния историко – археологически музей на Констанца, 


пред който се издига статуя на самия Овидий – поетът в изгнание.


Овидий е древноримски поет, чиято творба "Изкуството на любовта" (Ars Amatoria) -  се оказва повратна в неговият живот, тъй като по някаква причина (неконкретизирана в историята - липсват писмени сведения) засяга тогавашният римски император Октавиан Август и той прогонва Овидий в Томис - погранична зона на Римската империя по онова време. С какво точно поетът не се е понравил на императора е все още загадка. Версиите са няколко, но ще разтегна локума, затова който се интересува, да потърси информация.
В Констанца и околността името Овидий не е само на паметник и площад. На север от Констанца попадаме в град Овидий – неслучайно, разбира се. Но за това малко по - късно.
От площад Овидий се насочихме към крайбрежната алея на черноморският град. 


Спряхме за снимки до Архиепископията (Tomisului) и руините.



И след 10 години Казиното е все още като призрачно, но важен символ за местните. Традиция е при събития, като сватба например, официалните снимките да се правят там. Точно в момента, кънтеше силен румънски глас, даващ инструкции на ентусиасти за спорт.


Тук усетихме и лекия бриз от морето. Ето го и Генуезкият фар. 


Още напред по алеята, покрай морето и излязохме на туристическото пристанище Томис, което вече ни привличаше така неустоимо със своите уютни заведения. 



Пропуснахме Аквариумът и Делфинариумът. Беше време за обяд, а оставаше и най- важната ни цел – остров Овидий (Insula Ovidiu)



Хапнахме пресни морски дарове, изпихме по една бира и се отправихме обратно към сградата на Съдебната палата, оглеждайки се за сувенирен магазин, какъвто така и не открихме  там.
Продължихме на север от Констанца, към езерото „Сютгьол“ (от тур.Млечното езеро) , рум. Lacul Siutghiol.
Езерото всъщност е лагуна. В западната му част има малък остров, носещ името на поета в изгнание, Овидий. Отправната точка за достигане до него, която бях открила се намираше, къде мислите -  в град Овидий.
 Само че нищо не може да е така просто.  Някак си стигнахме до въпросното градче – къде с помощта на gps, къде с отличната ориентация на Никола, къде с предварителна подготовка, много припирни и мнения, за да установим, че има табела с някакви телефони. Няма и помен от пристан, а корабчетата идваха от друга посока. Наблизо имаше едни тийнейджъри. Явно за риба и на припек. Късмет, че говореха английски.
Корабчетата тръгват от някакъв хотел в Мамая, но не конкретизираха.  Насочиха ни към Мамая по друг път и така поне не се наложи да се връщаме и да бием цялото изминато досега разстояние.
Почти обиколихме езерото. Вече в Мамая, спряхме срещу острова с надеждата там да е пристана. Оказахме се на метри от пазара на Мамая,  където се отбихме набързо за сувенири, докато Никола търси подходящо място за паркиране. На брега, срещу острова пак ударихме на камък.
Така спирахме още два пъти, връщахме се , докато накрая влязох в един хотел и директно попитах.
Рецепционистката, най – подробно ме упъти. „Debarcader de Insula“ или „Пристанът за острова" се намира до казиното на Мамая “Pasarela Casino Mamaia” . Ето и картата - в ляво.


Някак облекчени свихме в уличката, която веднъж вече бяхме подминали. Имахме късмет с място за паркиране и максимално бързо се насочихме към касата. Девойката с усмивка ни уведоми, че малкото корабче е тръгнало преди няколко минути и след уплашеният ми поглед , успокои, че ще се върне след около 30 минути.
Корабчетата пътуват на всеки час.
Там беше големият кораб, чийто  капитан ни покани да разгледаме и да се снимаме.




И така около четири следобед, срещу 25 леи ( ~13 лв.) на човек (отиване и връщане) , качени на корабчето се отправихме по Млечното езеро към остров Овидий. 
Много приятна разходка до тайната, зелена перла на Констанца, както установихме малко по-късно.





Още на самия пристан усещаш как се откъсваш от шума. 


Разполагахме с около час да разгледаме оазисът, да пием кафе и да се метнем отново на корабчето, защото денят неимоверно напредна.


На острова беше прохладно и свежо сред цялата зеленина, която го покриваше. Всъщност има комплекс от бунгала, ресторант- кафе и градини.






 

След прекрасната обиколка пихме по кафе и опитахме от десертите, които предлагаха.
Моят беше чийзкейк със сладко от рози. 


Не само изглежда вкусен, обожавам го J
Единият час мина като няколко минути. Беше време да се качваме на корабчето и да кажем ДОВИЖДАНЕ на о-в Овидий - зелена перла, почти в сърцето на Констанца.



Предоволни от преживяното, тръгнахме обратно към България. В сладки приказки и спомени от изминалият ден, почти не усетихме пътя. На границата вече нямаше опашки и преминахме бързо. Прибрахме се късно вечерта.
В друг сезон, с други хора, след толкова време Констанца отново ми предложи приключение.
И да, много неща са се променили.
И дори вече да сте ходили, всяко ваше следващо посещение ще е различно!


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!


събота, ноември 11, 2017

В опит да изкачиш връх Вихрен или да покориш себе си - TOUR 109/август 2015 - част 2

Пирин 
 в опит "Да изкачиш Вихрен" 



Как планината ни учи....


Втори ден, откакто сме в Пирин, но решаваме да отложим изкачването на Вихрен за следващият ден. Докато съберем сили и смелост (отнася се за мен) си организираме разходка до Лещен и Ковачевица. 


За да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за разходката до живописните селца ще ви разкажа по-нататък...
Вече трети ден сме в Пирин, готви да щурмуваме първенеца на планината.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 2
Веднага след закуска се вием по завоите от Банско в посока х.Вихрен. Относително рано се добираме до хижата, но едвам намираме къде да спрем.
През нощта валя и трещя. От сутринта е облачно, влажно и студено и сякаш всеки момент ще завали.




Поглеждам и виждам някои по - ранобудни вече са на средата на маршрута, други тъкмо тръгват, а вътре в мен бушува хаос и някаква нерешителност. 
Стръмничко ми се вижда и с много сипеи.
Нарамили раници и с голям хъс тръгваме нагоре. Тъкмо захващаме някакво темпо и аха да свикна да стъпвам от камък на камък, когато няколко дъждовни капки ме ударят по главата.
Гледаме към Банско е ясно и дори слънчево, но тук времето се мени за части от секундата.
Поглеждаме нагоре , а небето е сиво и неприветливо.
Отново се отказваме и решаваме, че ако е необходимо ще идваме всеки ден до края на седмицата. Загърбваме целият си план, но докато не изкачим върха, няма да се откажем.
Планината ни учи на твърдост, решителност, амбициозност и да не се отказваме от целите си.
Разочаровани поемаме обратно в посока Банско. Спряхме, за да видим Байкушевата мура, която всъщност много ни впечатли.

Беше хладно, та се отбихме да се сгреем с по една чорбица в местното заведение на Бъндеришка поляна. Докато похапваме гледахме как белят току-що изпечени чушки /пипер. 
Нямаше какво друго да правим. Не ни се връщаше в Банско и се насочихме по пътя за хижа Демяница, покрай едноименната река.


И отново, за да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за тази разходка ще ви разкажа по - нататък...
Вече четвърти ден сме в Пирин, заредени и готви да щурмуваме първенеца на планината, отново.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3
Този път обаче, директно пропускаме закуската и бързаме да се доберем до хижа Вихрен възможно по-рано. Намираме къде да спрем, но отново времето е свръх неподходящо за изкачване. Облачно, студено и влажно. Влизаме в хижата, за да заварим цели групи туристи и всички питащи се дали ще се отдаде възможност да изкачат върха. Пием по чай , хапваме пържени филийки и се оглеждаме и ослушваме какво ще правят другите. Бяхме се настанили до група французи с водач, който през 5 минути излизаше и гледаше към небето все едно очаква отговор. Всъщност отговорът наистина се криеше там – ще вали или не?
Най-важната тема за момента. Не ни интересуваше нищо друго. Не ни се искаше да отлагаме. Много хора се струпаха и всички чакаха. Преваля. Някои се отказаха, а други поеха нагоре. Ние още чакахме. Вече минаваше 10 ч. сутринта, а времето, в моя случай е от голямо значение, защото ми трябват поне два часа отгоре. Водачът на френската група ги привика и се подготвиха да атакуват върха. Тръгнахме и ние. Беше малко хлъзгаво след падналият дъжд, но като цяло биваше. Естествено след известно време вече дишах праха на групата французи, но имах свои цели, както и ясна забрана. „Никакво снимане, докато не стигнем горе!“ Ужас...Всъщност се изкачвахме сравнително бързо, заради денивелацията, но ми беше много гадно, защото когато се обръщах назад виждах толкова възможност за снимки, но уви..
Планината ни учи на търпение и смирение.
Излязохме на по-открит участък и се появи вятър, а малко след това над нас надвисна черен облак. Щеше да завали всеки момент. Извадихме дъждобраните, облякохме и ветробрани и единствената възможност, където можеше да се скрием беше клекът наоколо. Някак се набутахме отдолу и разпънахме единият дъждобран над нас. Импровизиран подслон. Вече валеше, когато едно семейство с три деца, едното от които на 2 години, както се разбра в последствие, видяха как сме се устроили и скриха децата в съседните храсти. Бяха чужденци. Погледнах децата – никое не мрънкаше. Много се засрамих и се почувствах като пълна глезла. Те тръгнаха първи, а ние за малко да се откажем – за пореден път.
Но за  щастие облакът изчезна бързо, побутван от вятъра и дъждът спря. Продължихме нагоре. Лека – полека започнахме да срещаме хора, които слизаха. Кой качил се донякъде, кой се отказал, защото времето нагоре било още по-зле. Спряхме се да поговорим с едни младежи. Бяха се отказали заради вятъра, но виждайки ни с ветробраните, ни окуражиха, че добре сме се подготвили. Това подейства така стимулиращо да продължим нагоре. За първи път почувствах някаква гордост и успокоение, че ненапразно мъкнем тези раници “Да сме подготвени за всеки случай“, а не само да тръгнем с бутилчица вода.
Нагоре, нагоре, вятърът се усилваше. Малко преди Кабата срещаме две девойки:
„Много ли има още до върха?“- питаме
„Не, почти сте там!‘
Балсам за премръзналите ми уши. А те идват , представете си, от хижа Бъндерица. Тръгнали в 9,00 ч. сутринта. Още не мога да повярвам. Бяха изминали разстоянието до Премката, бяха изкачили върха и вече слизаха от другата страна за приблизително време 3 часа???
Споменавайки времето и ние се движехме доста добре.
Все по-нагоре вятърът се усилваше, а ние все по- малко говорехме. Направо си мълчахме. Спирахме за съвсем  кратко и доста рядко. Подножието на върха беше толкова близо, че не можах да устоя. 
Извадих фотоапарата и направих първата снимка за деня. 

Бяхме там. Стигайки до самото подножие, краката ми отново натежаха, все едно съм затънала в бетон. Искам да помръдна и не мога.
Казах на Никола да върви нагоре и да не ме чака. Каквото и да става, вече съм стигнала до тук и няма да се откажа. Той тръгна. Изоставах с всяка негова крачка. Някъде четох, че това е нещо като психологическа бариера и често във всекидневието, сблъсквайки се с голяма трудност , вместо човек да се опита да я преодолее, той бяга. Вече бях сигурна, че моят проблем с баирите е психологически, а не физически. Това ме амбицира още повече. Обичам състезанията, а сега трябваше да победя себе си. И започнах да се изкачвам нагоре. Две крачки и силният вятър ме връща три назад.
Е вече се състезавах и с вятъра. А духаше ужасно силно. 
Да си призная, колкото и да ме е срам, догоре псувах камънака и вятъра. 
Крачка след крачка, псувня след псувня. 
Но накрая УСПЯХ! Успях да покоря себе си!
Както е казал Едмънд Хилъри „ Ние не покоряваме планината, а себе си!“
Планината ни учи да побеждаваме.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3 се оказа успешен.
Време да вадя фотоапарата, стига драма!
Няколко метра преди да стигнем до върха, вятърът не успя да ни издуха, но срещнахме френската група. Идваха от Премката. Водачът разказа, че доста ги е било страх и някои от тях направо лазeли нагоре.
Надолу вече слизаше и семейстовото с трите деца.
А ние надвишавахме времето само с час и нещо. Още една победа.
Беше време да се полюбувам на наградата си.
 




Надолу беше лесно. А и този път вятърът се опитваше да се състезава с мен. Правя крачка, а той ме побутва и правя още две.


Усмивката не слизаше от лицето ми, а спусъкът на апарата щракаше ли, щракаше. Дори обувките ми бяха толкова щастливи, особено дясната, която зяпна от радост и се ухили по-широко и от мен.

Време за обяд и заслужена почивка в подножието на върха.


На връщане изобщо не бързахме. Вече имах достатъчно време да се насладя на всичко, което ни заобикаляше. 




Времето се подобри значително, а аз продължавах да цъфтя от щастие.


НЯКЪДЕ СРЕД ТЕЗИ КЛЕКОВЕ СЕ КРИХМЕ, ДОКАТО ВАЛЯ ДЪЖД







За награда пропуснахме вечерята в хотела и хапнахме на Бъндеришка поляна – по-близо до върха. Естествено си взехме и от печените чушки, които фиксирахме предният ден.
Всичко е хубаво, когато свършва добре. 
Оставаше ни още един ден в планината и се върнахме към овехтелият, почти пропаднал план от предните няколко дни.
Но и за това ще ви разкажа друг път.
Що се отнася до уроците - един от най-важните:
Планината ни учи да преодоляваме страховете си!
Край...


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!