понеделник, юли 17, 2017

Един (не)обикновен уикенд в Приморско- TOUR 107/юни 2017 - ЧАСТ 1


Маслен нос


Време, време, време...минава толкова неусетно покрай ежедневни грижи, радостни моменти, всички проблеми и неизбежни случайности. Имам чувството, че живея на бързи обороти. Напоследък дългите бягства ни се изплъзват, но някак успяваме да  грабнем нещичко през уикендите или дори само няколко часа от съботният ден. Повечето пъти всичко става почти спонтанно и без обикновеното планиране, но поне нещо се случва.. ..
Изоставаме обаче с това, което сме събрали. Толкова интересни моменти и красиви места, които искаме да споделим с вас...
...................
В средата на юни, планирах един от уикендите, да хванем пътя и да избягаме още по на север. Да наемем някое бунгало на плажа и просто да се слеем с природата. Без никакви конкретни намерения, освен морето, изгревите, тишината и спокойствието.
Седмица преди това, решаваме, вместо на север да отскочим на юг до Приморско, където сме оставили недовършени „дела“, като Маслен нос, Лъвската глава - ей такива работи.
Резервирахме нощувка в хотел около началото на резервата „Перла“ и вече чакахме с нетърпение малкото си бягство.
Няколко дни преди това, синоптиците предупреждаваха, че времето ще се влоши и предвиждаха силни и поройни дъждове. Точно около Приморско се очакваха значителни валежи, което малко ни вкисна. Опитахме да отменим резервацията за следващият уикенд, но в хотела нямаха свободни места за тогава.
И така рано сутринта в събота, в средата на юни, след една наистина натоварена седмица, потеглихме към Приморско, решени че ще действаме според ситуацията.
Излизайки от Варна времето не вещаеше дъжд, но колкото по на юг отивахме, толкова повече облаци покриваха небето. Имаше лека мъгла, а морската вода беше в онзи очарователен, тюркоазен цвят, дължащ се на цъфтежа на фитопланктона.
Първият кадър, който запечатахме тогава беше от завоите, малко преди Слънчев бряг. 

От там нататък направо се изнервихме, докато стигнем до Приморско. 
Движението беше натоварено, бетонът направо ни задушаваше. В Бургас пък започна да превалява.
В Приморско пристигнахме почти по обяд и побързахме да се шмугнем в горите на бившата резиденция „Перла“. Вече имаше солидни групи от хора към и от плажовете, предимно чужденци и се усещаше, че сезонът е започнал.
Открихме пътя, който трябваше да ни отведе до Маслен нос. Взехме си най-необходимото за краткия преход и с нетърпение закрачихме напред. Беше облачно, а зелената гора ни защитаваше от задуха.


Спряхме на първото заливче, което ни привлече. Облачното време придаваше още по-силен контраст на цветовете и всъщност осъзнах, че това си е истински късмет, за което благодарих на ум.

Водата беше гладка и спокойна. Съвсем леки вълнички се разбиваха в камъните на брега и едвам забележимо поклащаха една лодка, закотвена малко по-навътре.
Извън гората беше задушно и лепкаво, но все пак изключително приятно за разходка.
Продължихме по пътя. Разминахме се с три джипа, натоварили туристи, които вече се връщаха. И още по-добре. Надявахме се времето малко да ги постресне и да не правят нови курсове.
Промушихме се между високите треви и излязохме до брега, на камъните, за да се полюбуваме на гледката, която се откриваше пред нас.

Поляните на Странджа бяха отрупани с шарени, горски цветя. Лекият повей на вятъра поклащаше тревите и ги караше да шумят. Чуваха се птички. 

Пътят вървеше през гората.

След около 3 км решихме да се спуснем към морето и да си направим почивка. 
Нямах търпение да потопя краката си във водата. 

Веднага след като стигнахме на камъните, събух обувките, навих дънките, взех си един сандвич и потърсих удобно място, където можех да стоя във водата. Още от първият досег с морето сякаш чух „цъсссс“ и усетих, как цялото натрупано през седмицата напрежение и жегата от вървенето се оттичат от мен. С всяка следващо докосване, морската вода отмиваше всички тези негативи. 
Стояхме и се наслаждавахме на това усещане, мириса на водорасли и простора открил се пред нас.

Вече виждахме и Маслен нос, към който се бяхме насочили. 
В подножието се белееха чадъри, което ме наведе на мисълта, че вероятно ще се предлага студена бира. И започнах да си мечтая J
Отново продължихме напред. Достигнахме разклон и решихме да се отбием по пътеката в ляво, която всъщност излизаше от северната страна на носа.
Беше открито, а небето толкова кобалтово-синьо и сякаш всеки момент щеше да се излее. Контрастът на цветове наоколо направо ни завладя. 


Изви се силен вятър и побързахме по пътеката към ръба на скалите. Панорама на север и „канали“ прокопани от морето, врязващи се в скалистият бряг. 

И само като си помисля, как в ранната пролет се възхищавахме на „Каналът на любовта“ на о-в Корфу (ще ви разкажем някой друг път за това) и без да знаем, че и в района на Приморско си имаме подобни. Чувствам се леко засрамена.
Не направих  дори два кадъра и усетих първите капки дъжд. Побързахме обратно по пътеката, за да влезем отново в гората, където се надявахме, дърветата да ни защитят, поне малко от дъжда. Е, извадихме си и чадър. Беше малко комично. Разходка сред гората с чадър, но поне все още бяхме сухи. 
Няколко крачки по-напред и една след друга заизкачаха малки сгради, огради и параклис. Параклисът „Св.Никола“.  

Чуваха се гласове.  
Все така с чадър в ръце, достигнахме до обрасла в бурени желязна порта, отвъд която се намираше старо, военно поделение и фарът на Маслен нос. 


В страни видяхме паметник и табелата указваща, че сме достигнали целта си.


Дървен парапет и стръмни стъпала водеха в подножието на носа, където бяха белите чадъри и разбира се малко капанче, предлагащо студената бира, за която бях започнала да си мечтая одеве. Дъждът беше спрял още докато слизахме, но подплашил няколкото човека наоколо, които похапваха рибка и пиеха бира, скрити под покрива на капанчето. Така малкото плажче изглеждаше самотно и в същото време толкова очарователно.


Барманът: „Вие пеша ли дойдохте?“
Аз: „ Мхм“
И той: „Ще повали май?!“
Аз (супер спокойно, нали вече бяхме достигнали целта): Нищо, подготвили сме се!“




След кратка почивка, колкото за една бира и малко снимки тръгнахме обратно, като не пропуснахме да кривнем по онази пътечка, която извеждаше от северната страна. 


Обиколихме „каналите“ и планирахме следващият ден, загледани насреща, където беше заливът „Св Параскева“, откъдето се канехме да погледнем към „Маслен нос“.


Доволни, че дотук нещата вървяха повече от добре, спрямо очакванията, закрачихме обратно по вече познатият път, отклонявайки се тук-там за по някой и друг кадър. 



Малко преди заливът, който беше първият на идване, заваля.

Въпреки че гората ни осигуряваше известна защита, наложи се да сложим дъждобраните, с което вече знаех, че снимките приключват.
Бяхме почти към края на прехода...

И все пак заваля, но бях направила достатъчно снимки, бяхме стигнали до Маслен нос и всъщност не ни пукаше особено.
Вървяхме си по горската пътека, а дъждовните капки барабаняха по найлона на главите ни.

Следва....
Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!

неделя, май 28, 2017

Нещо като изгрев, диви божури , бряг..- TOUR 106/май 2017


В очакване на изгрева- Яйлата



Отново е събота, някъде преди около две седмици.
....................
Тази година все още не съм снимала диви божури и блуждая сред няколко минимални възможности. Изведнъж ми хрумва, че можем да съчетаем красив изгрев, аранжиран с ярки червени диви божури. Дори започнах да си представям кадъра....
Споделям идеята с Никола.  И без много да му мисли той каза „Добре! Навит съм.“
Колко хора биха се навили да си прецакат съботата? Да станат в четири без нещо? Да пътуват до Камен бряг, за да уловят, евентуално,  изгрева и някой и друг окапал див божур?
...........
Навън е тъмно. Градът е притихнал. Няма дори и вятър. Тишина.
Поглеждам към небето. Не виждам нито една звезда. Луната е скрита зад паяжина от бледи облаци. Това не предвещава изгревът, който си представям, но вече няма връщане назад.  Самата мисъл за това, което сме решили да правим ни доставя огромна доза емоция и се чувстваме супер нахъсани. Не че ще катерим връх или нещо подобно, но пак си има своя емоционален заряд.
Потегляме. Из града срещаме не повече от два- три автомобила, една двойка, която се прибира от гости, да речем и това е. Не се мярка жива душа.  По пътя към Камен бряг беше нещо подобно. Някъде  към Каварна трафикът се засили.
Взе да просветва , но беше някак мрачно и сиво.  Свикнах с мисълта, че няма да видим колоритен изгрев, а и вече закъснявахме. Изгревът трябваше да е някъде около  05:45 ч.
Точно в 05:45 ч. бяхме на паркинга на „Яйлата“. И не бяхме единствените. Две паркирани коли и още една се задаваше след нас, очевидно с бързащи пасажери.
Нарамихме статива, раницата и фотоапаратите и се забързахме. По пътеката надолу забелязах строилите се фотографи, при мнимата, реставрирана крепост, дебнещи изгрева.
Загледах се към хоризонта, да не би нещо да се е променило.
Не  – сиво, мрачно, облачно.

Погледнах към брега, а той целият грееше, осеян с цветя и божури. 


Поснимахме и се насочихме към крепостта.  Заобиколихме, за да не пречим на фотографите, а и не искахме да тъпчем божурите, които се подаваха изпод избуялата трева.
Продължихме напред. Слънцето правеше опити да се покаже - едва- едва. След още няколко минути светлината стана по-мека. 



До една от скалните пещери закусвахме.  Гледахме как вълните се разбиват, вдишвахме от морският въздух и се наслаждавахме на скромната си закуска.
Не се разочаровахме от липсата на изгрев, а продължихме с ентусиазъм нашата сутрешна разходка по брега.



С всяка изминала минута, силата на слънцето нарастваше, а с него напредваше и денят.



Прехвърчаха най-различни птици. Вълните се разбиваха в скалистия бряг. 
Тревата около пътеката беше влажна и росна.






Още диви божури.



Напред, напред и в един момент осъзнахме, че никога досега не сме стигали до тук.


Пътеката се отдалечи от скалите и влезе малко по-навътре. Следвахме я. Краката ми вече бяха мокри от росата.  Пътеката се изви плавно и заслиза надолу.  Усещахме все по - концентриран мирис на йод. Доближавахме морето. И изведнъж бяхме до него. Супер.
Тръгнахме по камъните, докато си харесаме местенце, където да се устроим за зареждаща почивка.  Бяхме само ние, вълните и някоя и друга прелитаща птица. 



По някое време премина и рибарска лодка.  Напълно изгубихме представа за време и място. Сякаш се намирахме на истински далечно и непознато място.
Преди да се върнем обратно , снимахме брега. Виждахме Калиакра.


Отронилите се скали бяха като каменна пътека нагоре. С големи крачки се изкатерихме по тях и отново бяхме горе, по ръба на брега. 




Върнахме се на пътеката и когато достигнахме разклон, тръгнахме към скалната църква. Никога не ни достига време или по- скоро ме е мързяло, но така не сме се наканили да се доберем до нея.  Днес беше идеалният момент.
Слънцето започна да препича.
Разгледахме църквата и продължихме по друг път, от който се разкриваше панорамна гледка към резервата и пътеката, по която бяхме минали преди малко.



Още божури. 



Последва бариера и така излязохме от пределите на резервата. 
Тръгнахме по черен път, успоредно на асфалта.
Предоволни от дългата разходка, решихме че сме гладни и отпрашихме към Шабла, където да похапнем хубава рибена чорба.
За наш късмет имаше чорбица.  Когато сервитьорката попита какво ще пием, погледнах часовника. Беше вече  около 10,30 ч. сутринта. Хората тъкмо пиеха сутрешното си кафе, но за мен вече беше обяд.  Затова ѝ казах : „За мен бира, моля“.  
Ами, така де - "Рано пиле, рано п(и)ее" :)
.....
Здрав сън и бяхме като нови.
..........
Хареса ни и то много. С удоволствие ще повторим.

Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!