събота, ноември 11, 2017

В опит да изкачиш връх Вихрен или да покориш себе си - TOUR 109/август 2015 - част 2

Пирин 
 в опит "Да изкачиш Вихрен" 



Как планината ни учи....


Втори ден, откакто сме в Пирин, но решаваме да отложим изкачването на Вихрен за следващият ден. Докато съберем сили и смелост (отнася се за мен) си организираме разходка до Лещен и Ковачевица. 


За да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за разходката до живописните селца ще ви разкажа по-нататък...
Вече трети ден сме в Пирин, готви да щурмуваме първенеца на планината.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 2
Веднага след закуска се вием по завоите от Банско в посока х.Вихрен. Относително рано се добираме до хижата, но едвам намираме къде да спрем.
През нощта валя и трещя. От сутринта е облачно, влажно и студено и сякаш всеки момент ще завали.




Поглеждам и виждам някои по - ранобудни вече са на средата на маршрута, други тъкмо тръгват, а вътре в мен бушува хаос и някаква нерешителност. 
Стръмничко ми се вижда и с много сипеи.
Нарамили раници и с голям хъс тръгваме нагоре. Тъкмо захващаме някакво темпо и аха да свикна да стъпвам от камък на камък, когато няколко дъждовни капки ме ударят по главата.
Гледаме към Банско е ясно и дори слънчево, но тук времето се мени за части от секундата.
Поглеждаме нагоре , а небето е сиво и неприветливо.
Отново се отказваме и решаваме, че ако е необходимо ще идваме всеки ден до края на седмицата. Загърбваме целият си план, но докато не изкачим върха, няма да се откажем.
Планината ни учи на твърдост, решителност, амбициозност и да не се отказваме от целите си.
Разочаровани поемаме обратно в посока Банско. Спряхме, за да видим Байкушевата мура, която всъщност много ни впечатли.

Беше хладно, та се отбихме да се сгреем с по една чорбица в местното заведение на Бъндеришка поляна. Докато похапваме гледахме как белят току-що изпечени чушки /пипер. 
Нямаше какво друго да правим. Не ни се връщаше в Банско и се насочихме по пътя за хижа Демяница, покрай едноименната река.


И отново, за да не се отклонявам от главната тема – Вихрен, за тази разходка ще ви разкажа по - нататък...
Вече четвърти ден сме в Пирин, заредени и готви да щурмуваме първенеца на планината, отново.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3
Този път обаче, директно пропускаме закуската и бързаме да се доберем до хижа Вихрен възможно по-рано. Намираме къде да спрем, но отново времето е свръх неподходящо за изкачване. Облачно, студено и влажно. Влизаме в хижата, за да заварим цели групи туристи и всички питащи се дали ще се отдаде възможност да изкачат върха. Пием по чай , хапваме пържени филийки и се оглеждаме и ослушваме какво ще правят другите. Бяхме се настанили до група французи с водач, който през 5 минути излизаше и гледаше към небето все едно очаква отговор. Всъщност отговорът наистина се криеше там – ще вали или не?
Най-важната тема за момента. Не ни интересуваше нищо друго. Не ни се искаше да отлагаме. Много хора се струпаха и всички чакаха. Преваля. Някои се отказаха, а други поеха нагоре. Ние още чакахме. Вече минаваше 10 ч. сутринта, а времето, в моя случай е от голямо значение, защото ми трябват поне два часа отгоре. Водачът на френската група ги привика и се подготвиха да атакуват върха. Тръгнахме и ние. Беше малко хлъзгаво след падналият дъжд, но като цяло биваше. Естествено след известно време вече дишах праха на групата французи, но имах свои цели, както и ясна забрана. „Никакво снимане, докато не стигнем горе!“ Ужас...Всъщност се изкачвахме сравнително бързо, заради денивелацията, но ми беше много гадно, защото когато се обръщах назад виждах толкова възможност за снимки, но уви..
Планината ни учи на търпение и смирение.
Излязохме на по-открит участък и се появи вятър, а малко след това над нас надвисна черен облак. Щеше да завали всеки момент. Извадихме дъждобраните, облякохме и ветробрани и единствената възможност, където можеше да се скрием беше клекът наоколо. Някак се набутахме отдолу и разпънахме единият дъждобран над нас. Импровизиран подслон. Вече валеше, когато едно семейство с три деца, едното от които на 2 години, както се разбра в последствие, видяха как сме се устроили и скриха децата в съседните храсти. Бяха чужденци. Погледнах децата – никое не мрънкаше. Много се засрамих и се почувствах като пълна глезла. Те тръгнаха първи, а ние за малко да се откажем – за пореден път.
Но за  щастие облакът изчезна бързо, побутван от вятъра и дъждът спря. Продължихме нагоре. Лека – полека започнахме да срещаме хора, които слизаха. Кой качил се донякъде, кой се отказал, защото времето нагоре било още по-зле. Спряхме се да поговорим с едни младежи. Бяха се отказали заради вятъра, но виждайки ни с ветробраните, ни окуражиха, че добре сме се подготвили. Това подейства така стимулиращо да продължим нагоре. За първи път почувствах някаква гордост и успокоение, че ненапразно мъкнем тези раници “Да сме подготвени за всеки случай“, а не само да тръгнем с бутилчица вода.
Нагоре, нагоре, вятърът се усилваше. Малко преди Кабата срещаме две девойки:
„Много ли има още до върха?“- питаме
„Не, почти сте там!‘
Балсам за премръзналите ми уши. А те идват , представете си, от хижа Бъндерица. Тръгнали в 9,00 ч. сутринта. Още не мога да повярвам. Бяха изминали разстоянието до Премката, бяха изкачили върха и вече слизаха от другата страна за приблизително време 3 часа???
Споменавайки времето и ние се движехме доста добре.
Все по-нагоре вятърът се усилваше, а ние все по- малко говорехме. Направо си мълчахме. Спирахме за съвсем  кратко и доста рядко. Подножието на върха беше толкова близо, че не можах да устоя. 
Извадих фотоапарата и направих първата снимка за деня. 

Бяхме там. Стигайки до самото подножие, краката ми отново натежаха, все едно съм затънала в бетон. Искам да помръдна и не мога.
Казах на Никола да върви нагоре и да не ме чака. Каквото и да става, вече съм стигнала до тук и няма да се откажа. Той тръгна. Изоставах с всяка негова крачка. Някъде четох, че това е нещо като психологическа бариера и често във всекидневието, сблъсквайки се с голяма трудност , вместо човек да се опита да я преодолее, той бяга. Вече бях сигурна, че моят проблем с баирите е психологически, а не физически. Това ме амбицира още повече. Обичам състезанията, а сега трябваше да победя себе си. И започнах да се изкачвам нагоре. Две крачки и силният вятър ме връща три назад.
Е вече се състезавах и с вятъра. А духаше ужасно силено. 
Да си призная, колкото и да ме е срам, догоре псувах камънака и вятъра. 
Крачка след крачка, псувня след псувня. 
Но накрая УСПЯХ! Успях да покоря себе си!
Както е казал Едмънд Хилъри „ Ние не покоряваме планината, а себе си!“
Планината ни учи да побеждаваме.
"Да изкачиш Вихрен" ОПИТ 3 се оказа успешен.
Време да вадя фотоапарата, стига драма!
Няколко метра преди да стигнем до върха, вятърът не успя да ни издуха, но срещнахме френската група. Идваха от Премката. Водачът разказа, че доста ги е било страх и някои от тях направо лазeли нагоре.
Надолу вече слизаше и семейстовото с трите деца.
А ние надвишавахме времето само с час и нещо. Още една победа.
Беше време да се полюбувам на наградата си.
 




Надолу беше лесно. А и този път вятърът се опитваше да се състезава с мен. Правя крачка , а той ме побутва и хоп още две.


Усмивката не слизаше от лицето ми, а спусъкът на апарата щракаше ли, щракаше. Дори обувките ми бяха толкова щастливи, особено дясната, която зяпна от радост и се ухили по-широко и от мен.

Време за обяд и заслужена почивка в подножието на върха.


На връщане изобщо не бързахме. Вече имах достатъчно време да се насладя на всичко, което ни заобикаляше. 




Времето се подобри значително, а аз продължавах да цъфтя от щастие.


НЯКЪДЕ СРЕД ТЕЗИ КЛЕКОВЕ СЕ КРИХМЕ, ДОКАТО ВАЛЯ ДЪЖД







За награда пропуснахме вечерята в хотела и хапнахме на Бъндеришка поляна – по-близо до върха. Естествено си взехме и от печените чушки, които фиксирахме предният ден.
Всичко е хубаво, когато свършва добре. 
Оставаше ни още един ден в планината и се върнахме към овехтелият, почти пропаднал план от предните няколко дни.
Но и за това ще ви разкажа друг път.
Що се отнася до уроците - един от най-важните:
Планината ни учи да преодоляваме страховете си!
Край...


Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!




петък, ноември 10, 2017

В опит да изкачиш връх Вихрен или да покориш себе си - TOUR 109/август 2015 - част 1


      Карстовият извор  Глава Панега,  пещерата Съева дупка, Пирин 
(към Вихрен)



Как планината ни учи....

Най – после пътуваме към Пирин и заветната цел връх Вихрен. Страхопочитание и неизвестност, нетърпение и ентусиазъм. Май това е основният мотив, при условие, че мотото гласи „Връх Вихрен е един от най-трудните за изкачване“.

Да, някои биха казали , че изкачването на връх Вихрен не е нещо кой знае какво , но тези които следят блога, знаят как баирите са моята слабост и моята победа. Видяли   баира, сякаш пред мен се появява непреодолима преграда. Успея ли да я премина, гледката отвисоко е моята награда.
Но да не прибързваме все пак. Има – няма почти два дни преди планината....
Първата ни цел по дългият път към планината, който никога не е скучен, когато си предвидил едни пет – шест места за посещение и си го удължил допълнително,  беше карстовият извор на река Златна Панега – Глава Панега. Повече за реката тук >>>
Наистина времето от тогава , докато се наканя да разкажа за тази обиколка, отлетя безвъзвратно и със сигурност доста неща съм позабравила, но очевидно до селцето Златна Панега, разположено в община Ябланица, не се случи нищо заслужаващо внимание.
Изворът, както е ясно дава началото на река Златна Панега . По описания достигнахме местната бара, откъдето пътят трябваше да ни отведе до извора. Наложи се да поразпитаме за всеки случай и поехме по указанията. 


След кратък преход (10-15 минути) достигнахме „Синилото“, както е по-известено наименованието на извора  сред местните. Водата е синьо- зелена, както на всички карстови извори, които сме виждали досега.
Преминахме през тъмна, неголяма пещера и излязохме до изворът сред зеленина и  тишина.


Следващата ни спирка беше посветена за посещение на пещерата Съева дупка, от която имаме печат (Карлуково) , но така и не бяхме виждали на живо. Време да се явим на поправка. Пещерата ни беше представена много приказно и завладяващо.

Къде в шеги, къде в закачки времето за обяд беше поотминало, а стомасите периодично ни натякваха това.
В моментно вдъхновение предложих да обядваме някъде около язовир Искър, с което тотално промених първоначалният маршрут. Но нали има кой да ми се връзва на идеите.. Включих мобилния нет да търся подходящо място.  Първите резултати ме насочиха към „Щъркелово гнездо“ или нещо подобно, което така и не открихме, а докато го търсим подминахме целия язовир. Нямаше време да се мотаем и така продължихме към Сапарева баня, в която се подвизавахме преди цели три години, но имахме ясна идея къде да задоволим претенциозните си стомаси.


Група купести облаци започна да ни прави компания през следобедната фотосесия. 

Не че се притеснявах особено, но после заваля, 

а Банско, където щяхме да отседнем следващата, цяла седмица (представете си), ни посрещна с някак примамливо и облачно време.

И най- накрая планината.
Първата сутрин, веднага след закуска се изстреляхме към дебрите ѝ. 

Като се замисля по-голяма част от седмицата прекарахме там - сред природата, на чист въздух. В Банско се прибирахме да спим и да ползваме банята на хотела. От време на време ядяхме (главно вечер). Но задължително след вечеря излизахме на разходка, въпреки целодневния „тормоз“.
Планът ни беше да щурмуваме връх Вихрен по маршрута от хижа Бъндерица до Премката (по табели 2 часа) , 


изкачване на самият връх, спускане през Кабата до хижа Вихрен и 15- минутно ходене по асфалт до хижа Бъндерица. Колко амбициозно? Така и не се научих, че времето, което останалите описват , никога не съответства на моето. Да не говорим, че планината си има собствено мнение и сама решава дали да те допусне до себе си или не, а ти трябва да се съобразяваш с нея, щеш не щеш.
Времето беше слънчево и прохладно за август. Разлика от поне 10-12 градуса надолу с температурата в Банско.


Държах се геройски на първите кратки изкачвания. Беше ми любопитно и различно. Наслаждавах се на природата и нямаше как да устоя да не спирам за снимки. Тук снимка, там снимка. Два часа отлетяха, а ние още се мъдрехме едвам - едвам около „Казаните“, където виждах пътеката как се вие нагоре, а на заден план , измамно приближаващият връх.

Достигнахме до района на заслон „Казана“, където се събират маршрутите – този от хижа Бъндерица, с този от хижа Вихрен – през „Малкия Казан“ и където през август можете да видите сняг- вечна пряспа. 


Две от по-едрите петънцата по снега на снимката са малки диви козлета.


Точно там срещнахме и нашенец от Трявна, живеещ в чужбина, който прибирайки се за седмица, направо от летището наема кола, решил да изкачи върха и да продължи към родната стряха. Още по - амбициозен план. Моят направо бледнее.

Следва стръмно изкачване по сипей и аз умишлено започвам да изоставам. Като на малките деца, вече ми се хленчи, мрънкам, но стъпка по стъпка изкачвам баира и поемам към Премката с бавна и тежка крачка. 


Да не пропусна да спомена, че вече бяха изминали около 5 часа, откакто тръгнахме.


Най-накрая сме в подножието на върха. От тук гледката към връх Кутело и Кончето е омагьосваща.

Към връх Кутело са се запътили едни малки черни точици. 

Спираме за значително дълга почивка с обяд и задължителните снимки.  
Тъкмо правим сметка дали ще имаме време и най-вече дали ще имам сили да премина най-голямото предизвикателство, вече съм направила първите крачки нагоре, 

когато нашият нов познат слиза, при това леко разочарован. Разказва ни как почти е изкачил върха , но е започнало да му се вие свят и се е отказал. Не му се рискува на човечеца. По това време липсваха стоманени въжета и хората споделяха, че си е страшно и опасно. На снимката изобщо не изглежда така.
На нас (на мен) само това ми трябваше. Решихме, че ще пробваме на следващият ден, направо от хижа Вихрен.
Някак по-освободена заслизах обратно по вече познатия път.

Имах чувството, че това слизане няма край. Надолу, надолу, снимка на фона на връх Тодорка.


Надолу, надолу. Краката ми станаха безчувствени.
Най-дългият престой в планината (преход) за един ден  - 12 часа.
И така приключи ОПИТ 1 "Да изкачиш Вихрен"



Ако публикацията ви е харесала, моля използвайте бутона "Сподели", за да я видят повече хора. Благодаря!